Волпино Volpino
Кучетата от породата волпино са потомци на европейските шпицове, които населявали Централна Европа още от Бронзовата ера. Кости от тези животни са намерени при разкопки на наколни жилища. Те имат общи прадеди с немския шпиц. Развитието на двете породи очевидно е вървяло паралелно във времето.
Волпино бил отглеждан отдавна в Средиземноморието както в дворците на благородниците, така и в къщите на обикновените хора, които го ценели затова, че винаги бил нащрек и готов да пази собствеността на стопанина си. През XVIII век той бил постоянен и неуморим придружител на тосканските и латинските търговци. Волпино бил любимото куче на Микеланджело.
В Италия шпицовете обикновено се наричат „волпино“. Шпицът-джудже се нарича „волпино ди Померания“ за разлика от немските шпицове, които за италианците са „Шпиц Тедески“. Спорен е въпросът дали волпино идва от италианската дума „лупо“ (вълк), както считат мнозина, или по-скоро от „волпе“ (лисица), тъй като този вид шпиц изглежда повече като лисичка.
Исторически данни
В много части на света има видове шпицове, които си приличат и все пак повдигат много въпроси около произхода си. В Германия има германски шпиц, в Америка – американско ескимоско куче, в Япония също има японски шпиц, дори на Филипините и в Индия има бели шпицове. Към европейските породи принадлежи красивият „Волпино италиано“, една от италианските национални породи.
Изображения върху гръцки вази от 400г.пр.Хр. показват именно шпицове, което значи, че още тогава хората са ги използвали като кучета пазачи или водачи.
Понастоящем вече трудно може да се установи родината на шпица и не можем да предположим със сигурност дали тя се намира някъде в района на Южна Европа (Гърция, Италия) или в Средна Европа, както приема още през 1905г. известният специалист Щребел. факт е обаче, че шпицът в сегашния му вид е разпространен из цяла Европа. В края на 16 век областта Тоскана става център на неговото развъждане. Оттогава насам трудно можем да си представим типичния вътрешен италиански двор без нескончаемия лай на някой шпиц, на който не му се харесва миризмата на непознат посетител. На волпино може да се разчита винаги да пази зорко колата или оставен багаж на улицата или на гарата. В края на 19 век броят на тези шпицове във Флоренция и Рим е вече много голям.
Аристократичните семейства все повече харесвали атрактивния мъник и му предлагали добър живот като луксозно куче. В Рим започнали да го наричат „кане дел Квиринале“ – т.е. квириналско куче (така се е наричала резиденцията на италианския крал). Флоренция пък назовава тази порода на свое име – „волпино ди фиренце“.
Със своята жизненост и интелигентност волпино си спечелва уважението на благородническите фамилии и затова те го удостояват с титли като „фина дама на двора“. Неговите роднини на село все още изпълняват по това време ролята на гончета при лов или пазачи на двора. Преди този период кучетата би¬ли използвани като пазачи от търговците на вино (наричани „кастели романи“), пътуващи от провинциите към Рим. По това време събратята на волпино в Германия също имали за задача да охраняват градините и дворовете на стопаните. На страхотния слух на кучето не може да убегне дори шумолене на листо и затова по онова време се смятало, че е негова задача да вдигне на крак прислугата и останалите големи кучета, за да се справят с пришълците.
Ситуацията днес
Както и при много други породи, Втората световна война внася промени в развъждането. Волпино италиано започва да се среща все по-рядко. Скоро след войната симпатичното куче е почти пред изчезване.
Благодарение на г-н Енрико Франческети породата е спасена. През 70-те години, като президент на Клуба на болонките, волпиното и малтийците (тези типично италиански породи), той алармира световните специалисти-кинолози. Няколко души познавачи се заемат със спасяването на волпино и Франческети се включва в начинанието. Много известен става неговият волпино – шампион Палино. Отглеждането на този вид бива подкрепено и от италианската киноложка организация, както и от Комитета за спасяване и опазване на италианските породи кучета. Днес вече спасяване¬то на породата е налице и макар, че базата за развъждане все още не е толкова голяма, прирастът от около 100 кучета годишно дава навежда, че този къс от италианската история е възстановен. За разлика от японския и германския шпиц, волпино не е направил голям „скок“ в другите страни, но един от най-известните отглеждачи на кучета, г-н Уйлям Панчироли от Италия смята, че волпино вече се отглежда с успех и в Германия, Швейцария и Холандия. Той самият е развил своята база на основата на закупени от Холандия кутрета волпино. Най-популярното име на куче волпино в момента е Нана дела Волпе Кандида на Езия Валентини, която е шампион на последното Световно изложение.
За съжаление на международните изложби волпино остават все още в сянката на други по-разпространени породи и дори в Италия на изложби се появяват единични екземпляри.
