Как се е появил пуделът и каква е неговата история
Произходът на пудела се губи в миналото. От историческа гледна точка не знаем нищо конкретно за неговото появяване, а става дума за една от най-старите породи. Възможно е пуделът да е потомък на пепелищното куче. Чешкият зоолог Волдржих намира негови следи при разкопки на пластове от бронзовия период. Вероятно то е предшественик на цяла група кучета с увиснала ушна мида и по-широка мозъчна кухина. Всички те се отличават с добра възприемчивост и висока съобразителност. Навярно пуделът е възникнал от кръстосването на потомци на това пепелищно куче с ловните кучета, а може би и с някои овчарски породи.
От стари изображения на кучета става ясно, че подстригването и кучетата с прически са познати от древността. Трудно е обаче да се определи дали се касае за пряк предшественик на пудела. Но е възможно барелефите, които са разпространени из цялото Средиземноморие и датират от първото столетие на нашето летоброене, да изобразяват действителния прототип на съвременния пудел.
Негов предшественик най-вероятно е кучето барбет, чийто произход трябва да търсим далеч в Месопотамия. Оттук, заедно с арабските нашественици в началото на I в. от н.е. то пристига по Средиземноморието и през 711 г., когато сарацините прекрачили Гибралтар, достига и Пиренейския полуостров, откъдето се разпространява из цяла Европа. По пътя си барбетите се кръстосвали с местни кучета и така се появили предците на днешните пудели. Може би в тяхното формиране е взело участие и португалското водно куче, което и до днес се подстригва като лъв.
Няма много запазени следи от пудели от ранното Средновековие. Все пак са намерени няколко изображения на тази порода. Една от сцените на богатата каменна украса на катедралата в Амиен (Франция) представя мъченика фирмин, в чиито крака е сгушено малко пуделче. В картина на Ботичели от 15 век (намираща се в Мюнхенската галерия) е изобразен малък бял пудел, който придружава един от архангелите. Пудел е изобразен и върху надгробната плоча на император Индржих II. В картините на известния немски художник Албрехт Дюрер често се среща куче от тази порода.
Днес пуделът се смята за куче-компаньон. В историята обаче той е известен и като ловно и спортно куче. В началото на 16 век английският естественик Джон Кей описва „водния шпаньол“, който е особено пригоден за лов на водни пернати животни и за първи път споменава за обичая да „бръснат това куче от раменете чак до опашката“. От текстове върху дървени гравюри разбираме, че „понеже кучето има дълга козина, така остригано, то е далеч по-подвижно във водата“. Именно тази чисто практична причина е в основата на класическото подстригване.
Пиер Мегнин в книгата си „Породите кучета“ пише, че старата порода барбет, който се използва за лов на птици, често се нарича „кане“ или „каниш“, тъй като названието е взето от думата патица ( на френски – канар). И днес французите наричат малките пудели „канишони“, а големите – „каниш“.
Разлика между пудела и барбета започва да се прави много по-късно. Барбетът остава познат като ловно куче, а пуделът навлязъл в аристократичните салони. Пуделът на крал Лудвик XV – фила, прави породата благородник.
През 18 век пуделът става любимо куче и отглеждането му се съсредоточава в три главни центъра – Германия, Франция и Русия. Животните в тези райони се различават главно по типа косъм и по якостта на скелета. Изобразените пудели от това време са най-много – тук помага изобретяването на книгопечатането. Пуделът се появява във всички киноложки наръчници. В Германия е означаван като будел или буделхунд. Това име идва от немски език и означава – умението да гребеш във вода.
Дори и когато става салонно куче, ловните качества на пудела продължават да се ценят. Той е отглеждан в различни цветове, но най-често се среща черната и бялата окраска.
През 19 век пуделът е описан в „Лексикон на кучетата“ (И.Г. Крюниц). Той се отличавал с косменото си покритие и със своя нрав, като продължавал да обича лова. По това време вече се различават два вида – голям и малък. От френски източници научаваме, че джуджето пудел се по¬явява за първи път по времето на Лудвик XVI.
Славният период на пудела е края на 18-ти и началото на 19-ти век. Край бреговете на Сена в Париж по това време работели много фризьори, които се грижели за вида на пуделите. Благодарение на добродушието, веселия характер и лесното поддаване на обучение, пуделите станали предпочитани домашни кучета, придружители на странстващи комедианти и често изпълнявали ролята на клоуни.
В края на 19 век любителите на кучета започнали да основават дружества и клубове, където отглеждали чистокръвни породи. По същото време се появяват подробни описания на кучета – нещо като днешните стандарти. През 1875г. пуделът бил описан в книгата „Кучето и него¬вата порода“ (издадена в Германия). В нея са описани шест варианта на пудела: голям, среден, малък, джудже пинч, пудел с шнурово и къдраво космено покритие. Първият немски стандарт на тази порода се появил през 1904 г.
В края на миналия век пуделът загубва своята позиция, но новото оформяне на косменото покритие, чиято мода идва от Англия, го прави отново популярен. В началото имали успех главно големите и средни пудели. Във Франция бил основан специализиран клуб през 1922 г., а джуджето пудел, което се харесвало най-много в периода между войните, било признато десет години след това.
През нашия век пуделът много се промени. Освен черният, белият и кафявият пудели бяха признати нови цветови варианти – сребърен (1964) и оранжев (1976). Модата също си каза думата- „шнуровите“ пудели и класически подстриганите се редували в течение на годините с къдравите пудели в така нареченото „модерно оформяне“, което през 1965г. беше прието и за международните изложби.
Последните стандарти при оформянето на пудела разрешават нови варианти в подстригването – много претенциозната и интересна само за неколцина посветени английска прическа и елегантната „бейби“ прическа. След Втората световна война в Америка бързо се разшири отглеждането на така наречения пудел – джобни варианти на пудела. Тези кучета са от дребните пудели и имат малко тегло, но въпреки това са запазили типичните черти на породата.
